Анджело Ронкали

Докато работех над тази книга ми се струваше, че тя ще стане най-философското (в собствения смисъл на тази дума) съчинение, което съм писал досега. Днес, когато тя е завършена, с известно учудване намирам, че бих могъл да я определя и като една поетическа книга. Разбира се, това определение трябва да се вземе в един достатъчно нетрадиционен смисъл на думата, като то важи преди всичко за двете й начални глави и впечатлението за „поетичност" идва не от темите им, които безспорно са напълно метафизически (както проблемът за съществуването, така и проблемът за истината са фундаментални за разума още от времето на неговото философско пробуждане), а по-скоро от изводите, до които достигам в тях. Струва ми се, че те се налагат като изненадващи, при това - изненадващи по този начин, по който е (и би трябвало да е) изненадваща поантата на едно стихотворение. Защото когато е действително поетическа, поантата в стихотворението от една страна, произтича строго от неговата основна „тема", от друга обаче хвърля върху него - едва накрая - една светлина, която го озарява по нов и неочакван начин. Поетическата поанта - нека се изразя така - винаги открива някаква парадоксална „грешка" във възприемането на всичко преди нея, като я открива именно за да я „поправи" след това по начин, който да ни възнагради за объркването ни.